„Кратка история на Европа“ според Саймън Дженкинс

Кратка история на Европа

Кратка история на Европа е ако не друго, то във всеки случай твърде нетипичен разказ за развитието на историята, политиката и културата на Европа. Със скромния обем от под 350 страници, излязлата през октомври 2018 година книга се счита според някои изследователи и литературни критици за истински триумф на историческия разказ.

Саймън Дженкинс умело борави с точна фактология и използва богата комбинация от различни исторически извори, като по този начин успява да пресъздаде възможно най-накратко, но в същото време увлекателно и интересно, важните събития, довели до развитието на европейския континент през вековете и прераждането му в съюз от демократични нации, какъвто го познаваме днес.

Но дали авторът действително е съумял да изгради представата за европейската история в рамките на скромните 320 страници?

Саймън Дженкинс не веднъж споделя, че се е старал да включи само най-важните за историята на Европа събития и исторически личности, или както той се изразява в увода: „това е история на Европа, а не на нейните съставни части“. Малко преди този цитат, той откровено заявява, че историята на Стария континент се развива почти изцяло в резултат на действията (политика, дипломация и т.н.) на държави като Франция, Германия и техните непосредствени съседи (към тези страни читателят би си помислил, че се причисляват и държавите от Бенелюкса, a в това число и Белгия, за която не бива да си правим илюзии, че получава своята независимост през 1831 година и не е допринесла кой знае с колко за Европейското развитие), докато държавите на Иберийския полуостров, Скандинавия и цяла Източна Европа играят, според него, само „епизодични и периферни роли“.

Безспорен факт е, че цялата книга е написана в хода на тази максима. Това лично за мен като българин бе доста огорчаващо, тъй като в нередките случаи, когато бъдещето на Европа е било застрашено, ние, конкретно българите, имаме своя достоен принос в предотвратяването на опасността, надвиснала над континента. Нито едно от тези събития не е отразено дори бегло в книгата.

Веднага ще ви дам пример. Нахлуването на войските на Омеидския халифат на византийска територия започва още през късната 715 г. на териториите на днешна Анталия и Киликия. Много бързо те унищожават немалка част от армиите на византийския василевс и много скоро достигат до портите на Константинопол и го обсаждат. Войските, с които император Лъв lll разполага са крайно недостатъчни за отблъскването на арабската обсада. Владетелят на Източната римска империя отправя отчаян призив за помощ към по-рано провъзгласения носител на византийската титла кесар и хан (кан) на българите – Тервел, като го призовава да помогне на ромеите да отблъснат неверниците.

Тервел откликва на призива и мобилизира 20 000 войска, с която в продължение на 2 години унищожава арабската армия пред портите на столицата, център на християнския свят и дълго бленувана завоевателна цел на арабите. Българите запалват огромния флот на неприятеля, наброяващ близо 4000 съда и значително спомагат за вдигането на морската обсада около столицата. Византийците от своя страна жънат също победи при морските сражения с корабите, пренасящи свежи войски за подкрепление на арабите. В един момент не Константинопол, а самите те се оказват обсадени от българите, които не им дават миг покой.

В крайна сметка, новият халиф Омар II, с цел предотвратяване даването на още жертви за очевидно обречена кауза, нарежда на военачалниците си да отстъпят с оцелелите си войски и флот, оставяйки на българските и ромейските съюзници да направят равносметка за собствените си загуби в хода на едногодишната обсада на Константинопол. Решителните действия на византийците, но най-вече на българите, възпират създаването на арабско предмостие към сърцето на Европа. По този начин непосредствената заплаха, идваща от исляма, е значително ограничена, като също така е запазена възможността на западноевропейските и централноевропейските държави да продължат безпрепятствено културното и историческото си развитие.

Всичко това е напълно ПРЕНЕБРЕГНАТО в книгата на Саймън Дженкинс. Вместо в рамките на едно или две изречения да се отличи героизма на българите, той написва следното: „На изток омеидските сили нападат Константинопол, където през 718 година, с мъка са отблъснати от Лъв lll, преди да се насочат към Балканите“. Главата, от която току-що прочетохте цитата, е почти наполовина предназначена за възхваляването на френския крал Мартен, който побеждава арабите в Пиринейте. Самата битка не е кой знае колко значима и вълнуваща, колкото я описва автора, тъй като мащаба на битката е много по-малък от тази при Константинопол. Арабската армия е вече изтощена от битките, съпътствали покоряването на Иберийския полуостров. Тя е станала жертва на суровата зима и останала почти без провизии и подкрепления. Числеността и е намаляла почти двойно.

Казано накратко, победата на крал Мартен по никакъв начин не може да се сравнява с тази на хан Тервел. Пропуснах да спомена и че Тервел е по-късно канонизиран за светец, което е отбелязано и широко обсъждано от западните хронисти. Саймън обаче не си е дал труда да проучи този факт.

Мога да ви дам и още примери за незачитането на българите или въобще всички съвременни държави в Източна Европа. Дори на Русия са посветени едва няколко откъса от двадесет и трите глави на книгата. За участието на България в Първата световна война няма нито една дума, да не говорим за най-голямото поражение в Британската военна история, а именно битката при Дойран, в която срещу небезизвестната девета пехотна плевенска дивизия се изправят близо 4 английски, 2 френски и 1 или 2 гръцки, подкрепени със 160 оръдия, 110 минохвъргачки и 330 картечници, докато българите разполагат със скромните 147 оръдия, 35 минохвъргачки и 130 картечници.

Последвалото сражение е легендарно и въпреки устремите си, силите на Антантата не успяват да превземат защитаваната от българите позиция. На един наш убит боец се падат по 2000 изстреляни вражески снаряда. В сражението загиват 2000 безстрашни защитници, а загубите на врага се равняват на над 50 000. Блестящата победа толкова впечатлява гордите англичани и французи, че след края на войната те не допускат навлизането на нито един гръцки, сръбски или румънски войник като окупатор, а само малък френски корпус.

Колкото до мнението на самия автор, то книгата му е написана с почти минимален коментар от негова страна. Според мен обаче, по-запознатият с някои исторически събития читател, би забелязал, че самият Саймън Дженкинс, в качеството си на англичанин, е не достатъчно добре описал или дори на места премълчал част от събитията, съпътстващи военното участие на страната му най-вече през Втората световна война.

Ярък пример е абсолютно безсмисленото унищожаване на германския град Дрезден по време на бомбардировките през февруари 1945 година. Градът е безжалостно сринат със земята и се говори, че жертвите наброяват колосалните 100 000 души. Самият той няма никаква военна стойност, нито е бил център на развита индустриализация, каквито по принцип е трябвало да бъдат цели на въздушни бомбардировки. В действителност името на града е бегло споменато в книгата, но злодеянията извършени от съюзниците остават неописани.

Същото важи и за американците, които разрушават по пътя си към Рим, след десанта в Сицилия, множество културно исторически обекти, от които се отличава абатството „Монте Касино“. То е сринато изцяло след спекулации, че вътре се криели германски снайперисти и се складирали муниции, провизии и боеприпаси за германската армия. Това в последствие се оказало напълно грешно предположение, тъй като дори самите германци заявили, че нямали никакво намерение да превърнат абатството в склад и база. Смятали, че има твърде голяма историческа стойност и не искали да рискуват унищожаването му.

На места в книгата авторът си е позволил лукса да пише преобладаващо за собствената си родина, което на някои читатели би могло да дойде малко в повече. Лично за мен книгата би имала много по-голямо въздействие ако бе включена поне частица от битието и борбите на поробените балкански народи, които все пак също са част от голямата и разнообразна европейска общност, макар и угнетени от репресиите на османския завоевател.

Не ме разбирайте погрешно. Книгата на Саймън Дженкинс наистина е написана изключително увлекателно и по време на четенето ще провокира читателя да се поинтересува малко повече за личностите и събитията описани в нея. Признавам, че авторите притежаващи подобен начин на изразяване не се срещат често, за което му свалям шапка. И все пак ако си търсите четиво с по-реалистичното според мен гръмко заглавие: „Кратка история на Западна Европа“, то тази книга е точно за вас. 😉

ВАШЕТО МНЕНИЕ

Please enter your comment!
Please enter your name here